Габровската поетеса Петя Цонева спечели Първа награда в конкурса „Сол за живите“
Конкурсът се провежда за първа година и беше председателстван от Недялко Йорданов
Първа награда и статуетка „Сеячът на словото“ спечели габровската поетеса Петя Цонева за стихотворението си „Диви лебеди”. Тя е големият победител в първото издание на Националния поетичен конкурс „Сол за живите“ в памет на поета Йордан Кръчмаров, от чието рождение днес се навършват 75 години.
Церемонията се проведе в двора на Народно читалище „Свобода – 1897 г.“ в балчишкото село Гурково, а председател на журито беше Недялко Йорданов. Статуетката е изработена специално за конкурса от добричкия скулптор Димитър Янков, а първите трима отличени получават също парични награди – 800, 500 и 300 лева. В надпреварата се включиха близо 130 автори с над 350 произведения. 80 от тях ще бъдат издадени в сборник, който подготвя читалището.
Йордан Кръчмаров е роден е на 24 юли 1948 в село Гурково, Балчишка община. Учи в Първа гимназия в Добрич, а по-късно служи като матрос във Варна. Носител е на първа награда за поезия на националния конкурс „Дъга под Лудогорието“, но творчеството му тепърва предстои да бъде оценено по достойнство – за съжаление посмъртно, тъй като умира през 1986 от инфаркт. След смъртта му, с помощта на неговите приятели, излизат стихосбирките: „Нощен залив“ (1987), „Сол за живите“ (1992), „Риза за Христос“ (1993), „След XX века“ (1998), „Полюшвана от вятъра мишена“ (2006; 2008). За неговото творчество пишат поетите Стефан Цанев, Георги Константинов, литературните критици Светлозар Игов, Стефан Влахов-Мицов, Иван Карадочев…
А ето и награденото стихотворение:
Диви лебеди
Над смолисти блата и потънали в пламъци ниви
(слънчогледов пожар е запален по цялата шир),
в унисон с вечността, ято лебеди, приказно диви,
махат с бели крила сякаш мерят небето с аршин.
Мерят мъката, стара и прясна, дълбока и мъртва,
радостта – тази лека дантела от плетен памук.
А под тях на земята е почнала лятната жътва
и мирише на хляб. И на мляко. На дом и на юг.
Нощем чувам как пеят криле и над моята къща,
и се сбира над покрива облак от бяла мъгла.
Може би са косите на баба, която се връща
да довърши тъй многото свои човешки дела.
Може би сънен вятър по път се е спрял да попее
на сърцето ми, будно под своя мълчащ небосвод.
Като летния плод на земята в гърдите едрее
все по-бързо и жадно единият кратък живот.
И навярно над цялата радост и скръб многолика
бели ангели някъде много високо летят.
А когато е тихо, запяват и живите викат
да погледнат нагоре, където се ражда денят.
Петя Цонева
