Любопитно

Обречени да обичаме Индиана Джоунс

"Индиана Джоунс и храмът на обречените" става на 37 години

1984 година е не само заглавието на емблематичен роман – това е и годината, в която е премиерата на емблематичен филм. 37 години по-късно „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ продължава да е все така свеж и вълнуващ, а клишираното „кино класика“ да е все по-подходящо определение в добрия смисъл. Втората част от оригиналната трилогия на тандема Джордж Лукас – Стивън Спилбърг се различава от останалите по един прекрасен начин – а именно:

Целта на създателя му Джордж Лукас е атмосферата в продължението да бъде по-мрачна, подобно на „Империята отвръща на удара“, който също е негово творение. За да има обаче нужният баланс, са вмъкнати и редица комични моменти, реверанс към киното от Златната му епоха, в която всъщност се развива и действието. Като например емблематичната сцена с вечерята със замразен маймунски мозък (който всъщност е яйчен крем с малинов сос). Именно благодарение на това в иначе мрачната атмосфера на филма има много повече комични моменти, които разсмиват зрителя от сърце (благодарение и на двамата нетрадиционни участници в приключението на д-р Джоунс – невръстно китайче и кабаретна певица). Променено е и първоначалното име на филма, което е било „Индиана Джоунс и храмът на Смъртта“.

Именно заради този филм американската Филмова асоциация въвежда нов рейтинг – PG-13 (или „Забранен за лица под 13 години“). До този момент публиката е разделяна на пълнолетни и непълнолетни лица, но „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ е особен случай: в него има доста насилие (човешки жертвоприношения, кръвожадни крокодили и т.н.), но едновременно с това е подходящ и за непълнолетни заради цялостния си сюжет. Спилбърг изпраща официално писмо до Асоциацията с призив да бъде въведен междинен рейтинг – като напр. „неподходящ за лица до 14-годишна възраст“. В крайна сметка системата е променена и е въведена „червената точка“, определяща филмите като неподходящи за деца под 13 години.

Както вече стана ясно, филмът е реверанс към Класическия Холивуд. Вдъхновение за индийското приключение на д-р Джоунс е „Gunga Din“ от 1939 г. с легендарния Кари Грант, в който трима британски войници се борят със сектата на тугите (самият филм пък е създаден по произведение на Ръдиард Киплинг). Проблемът как да започне филмът е решен по нетрадиционен начин – с музикален номер, „намигване“ към мюзикълите от Златните години на киното. Самият Спилбърг признава, че винаги е искал да снима такъв, а сцената в шанхайския нощен с клуб е прекрасна възможност. Кейт Капшоу пък изпълнява класиката на Кол Портър „Anything Goes“ на мандарин – при това отлично! 🙂 Нейната героиня Уили Скот пък е силно повлияна от образа на Катрин Хепбърн в класиката „Африканската кралица“ и на Айрийн Дън от филма на Виктор Флеминг “ A Guy Named Joe“.

Единственият филм от трилогията, в който нацистите не са лошите! Лукас обявява, че не иска такива изобщо в сюжета и затова самото действие изпреварва Втората световна война – времето, в което се развиват историите на „Похитителите на изгубения кивот“ и „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. Така втората част всъщност се оказва първа – хронологично. Това е и единственият филм от поредицата, който няма сцени в Америка.

За феновете на „Междузвездни войни“ са предвидени специални закачки, каквито липсват в другите два филма за прочутия археолог. Действието в „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ започва в шанхайски нощен клуб, който носи името Оби Уан – едва ли е нужно да уточняваме кой е той в другата поредица на Лукас. Алюзиите между двете поредици продължават и с цветовете. В сцената с преследването в мината пътищата пред бегълците са два: единият е облян в синя светлина и там реално е изходът, а другият е в червено и там е опасността – на принципа на „доброто“ синьо и „злото“ червено в лазерните мечове на „Междузвездни воини“. По същия начин войниците от британските сили на финала имат синьо в униформите си, докато преследвачите от сектата на тугите са в червено.

Индиана Джоунс е „роднина“ на Джеймс Бонд 🙂 Появата му във въпросния бар „Оби Уан“ е именно „намигване“ към прословутия агент 007 – елегантен костюм с бяло сако, лека усмивка и питие, което най-вероятно е именно мартини. По примера на продукциите за британския шпионин е взето решение „момичетата“ на д-р Джоунс също да бъдат различни във всеки филм – така борбената брюнетка Марион от първия филм е заменена от капризната блондинка Уили Скот, въвлечена против волята си в опасното приключение. Разбира се, кулминацията на асоциациите с Джеймс Бонд е следващата част от поредицата – бащата на Инди е изигран не от друг, а от първият агент 007 сър Шон Конъри!

Докато снимат сцената, в която Индиана Джоунс е привързан към статуя в подземията и бит с камшик, Харисън Форд става обект на „звездна“ шега – вместо огромният зъл надзирател с бич в ръката и кожен садо-мазо костюм се появява… Барбара Стрейзънд! Музикалното величие започва да го налага с камшика, докато му крещи „Това ти е за „Хановър стрийт“, най-лошият филм, който съм гледала!“. След това го обвинява за участието му в „Междузвездни войни – Нова надежда“, където Форд „се снимал само за парите“ – но в този момент на „помощ“ на актьора се притича екранната принцеса Леа – Кари Фишър – която се нахвърля върху Стрейзънд.

Началото на снимките е белязано от тежки проблеми. Действието се развива основно в Индия, но правителството на страната отказва да позволи достъп на екипа. Индийските власти настояват за сериозни промени в сценария, определят го за провокативен и дори обиден спрямо културата им – така например настояват да отпадне изобщо ролята на махараджата, която е ключова в сюжета! В крайна сметка съгласие не е постигнато, а сцените в Индия са снимани реално в Шри Ланка – на същото място, където е заснет и „Мостът над река Куай“ (1957). Актьорът, който играе шамана на селото, пък не е знаел и думичка английски – затова просто повтаря репликите, които Спилбърг му „подава“ по време на снимките. Така се получават паузите в накъсания му разказ, възприемани като прекрасен драматичен ефект. След премиерата си филмът е забранен за излъчване в Индия – решението е отменено години по-късно. Неразбирателство с китайските власти пък е причина да отпадне и друга сцена от първоначалния сценарий – преследване с мотоциклети по Великата китайска стена.

И тримата герои във филма носят имена на… кучета! Индиана се казва домашният любимец на Джордж Лукас, Уили е кучето на Стивън Спилбърг, а Шорт Раунд – на сценариста Уилард Хук. За сметка на това Лошият във филма – свещеникът Мола Рам, който ръководи сектата на тугите – носи името на индийски художник от 18-ти век. По-късно Спилбърг споделя, че това е любимият му злодей, „най-добрият злодей, който киното е имало“.

Ке Хуи Куан е избран измежду 6 000 кандидати за ролята на нахакания малък помощник на археолога. Той изобщо не е планирал да се яви на кастинга, а просто е придружавал брат си – Стивън Спилбърг обаче е силно впечатлен от начина, по който малкият Куан напътства брат си и му подава репликите на репетицията преди прослушването. А след като с Харисън Форд пресъздават диалога по време на играта на покер в джунглата, вече е ясно – търсенето на дете-актьор е приключило. „Той е като 50-годишен мъж в тялото на 12-годишно дете“ – така описва впечатленията си от актьорските заложби на малкото виетнамче Стивън Спилбърг след прослушването. Самият Куан пък бил напълно спокоен по време на прослушването, защото си нямал никаква представа кои са Спилбърг, Лукас или Форд, нито пък бил гледал „Похитителите на изгубения кивот“.

Спилбърг споделя, че не се е наслаждавал на снимките на филма така, както на другите два от оригиналната трилогия, защото тъкмо е приключил с брака си. Но пък именно по време на заснемането му среща бъдещата си съпруга, с която са заедно вече повече от 20 години – Кейт Капшоу в ролята на капризната певица Уили Скот. В сценария на „Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп“ присъства сцена, в която питат археолога какво се е случило с Уили Скот – отговорът му е „Чух, че се е омъжила за голям режисьор“ 🙂 За съжаление обаче шегата отпада в крайния вариант.

Кейт Капшоу пък не е във възторг от героинята си, въпреки че на кастинга за ролята конкуренцията е убийствена (прослушани са над 100 кандидатки, сред които и фаталната Шарън Стоун) – актрисата нарича Уили Скот „просто една глуповата пищяща блондинка“. Тя дори не желае да се яви на кастинга, тъй като иска да изгради кариера чрез роли в нискобюджетни независими продукции, а не в блокбастъри. В крайна сметка агентът й успява да я убеди за прослушването и тя „отвява“ конкуренцията. Преди снимките й се налага да се научи да пищи – защото се оказва, че не умее, а сцените с писъци са доста: точният им брой във филма е 71. Ролята й носи и доста физически и психологически изпитания. По време на снимките с преследването в мината си насинява окото – на следващия ден всички от екипа са „солидарни“ с нея, като намазват с тъмен грим по едно око.

Самият образ на Уили е замислен като пълна алтернатива на Мариан от първата част на поредицата – за целта Кейт Капшоу дори трябва да се изруси. Персонажът й е разглезена кабаретна певица, която не желае да участва в никакви приключения, но е въвлечена против волята си, държи изключително на външния си вид (особено на маникюра), ужасява се и от най-малките неудобства и шумно изразява негодуванието си (на финала тя прави доста неромантично-прагматично обобщение за изживяванията си с прочутия археолог: „Ако смяташ, че ще отида с теб в Делхи или където и да е другаде след всички ужаси, в които ме въвлече, помисли си отново, к*пеле! Връщам се в Мисури, където не те хранят със змии преди да ти изтръгнат сърцето и да те потопят във врящи казани! Това НЕ е моята идея за приятно изживяване!“). Въпреки това в критични моменти успява да се справи изключително добре с трудностите – било то дори и като юмручен бой със сектанти-убийци.

Физическите изпитания са разбира се в изобилие и за героя на поредицата – Харисън Форд получава дискова херния по време на снимките с нападението в спалнята и е опериран по спешност. Затова и повечето сцени с боеве във филма са снимани от дубльора му – каскадьорът Вик Армстронг. Оказва се, че дори не се налага да прикриват особено лицето му, тъй като физическата прилика с Форд е изумителна дори в чертите.

За още по-голяма историческа достоверност блестящата рокля на Уили Скот, с която пее в шанхайския нощен клуб, е направена изцяло от оригинални материали от 20-те и 30-те години на 20-ти век. Които стигат точно за една рокля! Заради графика на снимките обаче, началната сцена в Китай реално е заснета след епизода в джунглата, когато д-р Джоунс и компания лагеруват заедно със слоновете. Разбира се, роклята е неизменна част от багажа на г-ца Скот, но също така и се оказва и деликатес за един от слоновете, който незабелязано от снимачния екип започва да похапва от вечерния тоалет, оставен край лагерния огън! Кошмар за екипа по костюмите, който няма с какво да замени липсващата част – така в крайна сметка прагматично се появява емблематичният гол гръб на роклята. Освен това след поправките роклята става още по-тясна и Кейт Капшоу не успява да изпълни предвидения танцов номер – защото едва се движи в нея! А в документацията застрахователите се сблъскват с интригуваща причина за нанесените щети – „изядена от слон“.

Подобни статии

Back to top button