ЛюбопитноПоследни новини

Поредно признание за габровската поетеса Петя Цонева

Съвсем скоро ще бъде отпечатана и третата ѝ поетична книга

Само преди броени дни Петя Цонева от Габрово получи поредното признание за таланта си – Голямата награда oт  XVI Haциoнaлeн пoeтичeн ĸoнĸypc „Жeнaтa – любимa и мaйĸa“. Heйнoтo cтиxoтвopeниe „Бялo мoмичe“ cпeчeли виcoĸaтa oцeнĸa нa жypитo, което го предпочете сред всички 393 творби на общо 190 автори от цялата страна. „Красива е последната ми награда, радост ми е. Пролетна, празнуваща силата на живота. Много бих искала тя да бъде и символичното ми пожелание за по-добро време, в което изобилието на живота да победи съзидателната сила на пишещите пера. А те наистина се „наточиха“ до блясък през изминалата пандемична година…”, пожела си по този повод Петя Цонева. Поезията ѝ е награждавана многократно – първи места в националните конкурси „В полите на Витоша“ (2014 г.), „Яворови дни“ (2016 г.), „Добромир Тонев“ (2018 г.), „Дора Габе“ (2020 г.)… „Благодарна съм, че в днешното време, когато всичко написано влиза в едно аморфно пазарно пространство, те все още могат да бъдат някакъв вид регулатор на стойностното слово. Макар и условен, по ред причини, а и защото състезателното начало вреди на онова истинско самовглъбяване, онази почти отшелническа наслада от тишината, без която поезията, поне моята, трудно би могла да диша”, споделя Петя.

Снимка: Личен архив

Тя е автор е на две стихосбирки: „С крило на земята“ и „Дори да няма врата“, а до седмици предстои да излезе от печат третата й поетична книга – „Белият час“. Сред научните й публикации пък е англоезичната книга в областта на литературната критика Negotiating Borderlines in Four Contemporary Migrant Writers from the Middle East на издателство Cambridge Scholars. Самата поезия има важно място в живота ѝ. „Тя е толкова много неща. Първо е музика и то в изобилие от форми. Въпреки че обичам класическата структура и метрика на поетичното слово, разбирам, приемам и се наслаждавам и на белия стих, защото дори „пусната“ отвъд строгите класически граници, поезията се развива, следва собствената си посока и ритъм. Именно в нейната мелодичност откривам дишането на душата си и онази космическа музика, която е песента на живота. Освен това, за мен музиката винаги означава картина. Едно от стихотворенията в стихосбирката ми „Дори да няма врата“ е написано по картини на любимия ми художник Сули Сеферов. Всяко стихотворение има свой цвят, но мисля, че цветът на поезията ми е белият. Бих избрала него, за да нарисувам всичко, защото бялото е невидимото, необяснимо присъствие на всички цветове от спектъра на светлината. За мен поезията е светлина и то трептяща, вибрираща, като тази, която усещаме в състояние на молитва”, разкрива Петя, която пише стихове още от дете.

Снимка: Личен архив

А поезията е също така и необходимост за нея, като дишането. „Когато звучащите картини се изпълнят със смисъл, когато намеря думите, разбирам че трябва да пиша. Усещам болка, ако не успея. Всеки път, когато пропусна, нещо се прекъсва, някаква брънка в невидимата верига на усещането се губи и стихотворението си отива. Отива някъде другаде, където не мога да го стигна. Колкото и да ме боли от загубата, мисля, че точно тези отлетели, ненаписани, освободени от думите стихотворения, са най-истинските”. Вдъхновение черпи от всичко в живота – от обикновените, делнични задачи, малките и големи радости, вкуса на хляба, благодарността за живота, както и малкото изключителни мигове. „Много специално място в новата ми стихосбирка „Белият час“, която предстои да излезе до месец, е бабината къща и нейното отминаващо време; разминаването с него, умората и болката. Поезията ми позволява да дишам с болката и въпреки нея”, споделя Петя. „Безспорно, за да се овладее техниката на писането, трябва да бъдеш четящ човек, знаещ човек, да съумееш да влизаш в диалог с други литературни гласове от сегашното и от предишното време, да познаваш мъдри книги. Нужни са културни пластове, за да изработиш инструментите на писането, но преди всичко, да можеш да се вслушваш и да виждаш в себе си, в хората, в света. Техниката само служи на целта, а смисълът на поезията за мен е да се родиш отново от себе си, по-истински от самия себе си. Това новорождение, както и любовта, е Божие тайнство”.

 

А ето и отличеното стихотворение, носещо цвета на поезията ѝ:

 

БЯЛО МОМИЧЕ

Той така я рисува, че тя се роди отначало –

беше бяло момиче с коси като зрял ечемик.

И звънеше в полето, от късния дъжд натежало,

на една чучулига далечният есенен вик.

Времената не бяха щастливи. Светът се трошеше

и си тръгваха хората тихо, един по един.

Но художникът палеше свойте бои като свещи

и рисуваше обич в остатъка лененосин.

Беше толкова топло, че пламъче близна платното

и се втурна нагоре в небето. И спря да вали.

Той обикна жената, с която започва животът.

И така я обикна, че почна смъртта да боли.

Хоризонтът съблече на лятото златната броня

при нозете им. Дишаше крехко човешката тлен.

Беше станал животът така непосилно огромен,

че да няма къде да се скриеш на другия ден.

Беше късно, но помня кога се родих отначало –

чучулигата пееше в нива със зрял ечемик.

Беше есен. Сега пролетта е почти разцъфтяла.

И те чакам, по-жива и бяла от сбъдващ се миг.

Петя Цонева Иванова

 

 

Конкурс за ученическо есе по повод Деня на Българската конституция

Подобни статии

Back to top button